RSS

Category Archives: разкази

Една игра на jasmin.bg – Спечели „Щастливите хора“ с автограф от Любомир Николов

Спечели „Щастливите хора“ с автограф от Любомир Николов

 

 

Tags:

Човекът влак

IMG_20141105_092837

Бедата е там докторе, че не съм аз един цялостен човек, да кажем един монолитен блок от човещина, а съм съставен от няколко отдела със своя администрация и икономика. Продукцията на тия отдели също е различна и аз съм като хаотичен универмаг с много магазини.

Може да се опише и по друг начин; аз съм влак, който тегли композиция с вагони. Понякога оставям мозъка си да тегли на автопилот, а аз като кондуктор, сериозен и малко зъл, тръгвам да инспектирам вагоните. Много народ пътува във влака и много боклуци влачат тия хора. Денкове с дрехи, чували с храна, чанти с обувки и продукти в разни фази на ферментация, кипеж и дестилация. Препълнен неделен влак с разговори и провизии.

Аз съм и машинист и кондуктор на собствения си влак. Та, като кондуктор правя обиколки. Влизам първо във вагона за майки с деца. Там е истинската лудница, както се досещате. Мирише на мляко, пелени и ароматни кърпички, които вече не са ароматни, а миришат на цвик. Разнася се плач и сладки утешения и равномерен шум от разговори на майки, които като модеми се опитват да комуникират в най-високата възможна честота. Щастлив и миризлив кошер. В този вагон не проверявам никакви билети. Коя майка ще се качи с бебето си без билет. И ако се е качила, аз ли ще взема да свалям майка с бебе на непозната гара.  Този вагон не пътува за крайна гара, той пътува за бъдещето и с цялата си глупотевина е люлка на живота. Приемам вагона като даденост; в тоя вагон не може да се сложи ред и продължавам към следващия вагон. Една миловидна госпожица обаче ми препречва пътя, вдига едно кърмаче, повито в кърпа, подмокрено и щастливо и ми казва ето го, вземи го, то е твое дете. Мъникът ще ми изцапа униформата и затова се дръпвам крачка назад. Повдигам едната си вежда в знак че, видите ли госпожице, явно е че грешите. Едно извънбрачно дете, започва да нарежда тя като оплаквачка, обречено да е отритнато, презряно, с комплекси и без баща. Млъкни, прекъсвам я, че ще те сваля от влака. Хич не ми е до твоите морални императиви и изобщо ми е омръзнало от оплакващи се пътници. ЖП-то да не е социална помощ на колела. ЖП-то превозва. А вие ме извозихте, казва женицата.

Това не е вярно, докторе, не съм я извозил. Чиста лъжа, а и бях пиян. Но, такива работи стават в моя влак. Особено нощем. Разни произшествия се случват зад гърба ми в разните вагони, а аз не знам.

Връщам се обратно във вагона с пощата и пратките. Там е тихо. Там е голямото очакване, защото сума ти хора ми пишат и очакват да им отговоря. Пишат ми всякакви, докторе. Залят съм с поща. Моля, отговорете незабавно пише в някои писма, а те са по такива незначителни поводи, че не заслужават внимание. Ако не платите ще ви спрем тока. Моля?! В кои вагон ще ми спрете тока? Всички тия хора се си платили билетите, как ще им спрете тока. Най-кратките писма са призовки. Хвърчащи листчета. Като отворя прозореца на пощенския вагон и те хвръкват. Няма ги. Аз друга работа нямам ли, та да се занимавам с тях. Виж колетите са друга работа. Стабилна. Един колет ако не дрънка, не е никакъв колет. Хобито ми е да вдигам кашончетата, и да ги разклащам, за да чуя дали дрънка нещо вътре. То е почти като да си разклатиш главата и да чуеш вътре какво дрънка. Това са фантазиите. Вие докторе им казвате фантазми, с което май ги обругавате. Но, без вагон с фантазии, човек е загубен. Във всеки влак, първият вагон е пощата.  Ако не бях на работа, щях цял ден да прекарвам там, но ме чакат другите вагони.

Най не го обичам вагон-ресторанта. Шумен, опушен, чиста мизерия, която привлича като магнит. Разговорите са викове и покриват голяма част от планетата и главно нейния футбол. Кисели физиономии, които хълцат от възмущение, ако сбъркаш името на отбора, играл финалът през шейсет и шеста. Иначе са неграмотни. Знам ги аз. И тук не проверявам билети, защото повечето твърдят, че са ги оставили в купето. Лъжат.

Продължавам към последния вагон. Той е вагонът на тихото отчаяние и възторга. Във влака те пътуват заедно. Пътниците откъм слънчевата страна, са възторжените и оптимистите. Те вярват, че влакът ще ги закара на по-добро място. Иначе защо пътува човек? От другата страна, в ъгъла, където няма слънце пътуват отчаяните. Някои са се завили с пердето на влака. Трябва да е много отчаян човек за да се завие с перде на ЖП-то. Да не влизам в подробности, но толкова прах и епител на едно място няма никъде.

Пътниците от този вагон не стъпват във вагон-ресторанта. Нито тъгата, нито оптимизмът имат нужда от кръчмарско ободрение. И бодрите и отчаяните, да ви кажа, пътуват заедно, защото мразят средностатистическите самодоволници. Няма по-грозно нещо от самодоволен пасажер. Той винаги мирише на лук или чесън и маниерничи с обноски.

Забелязвам, че на някои гари веселите и тъжните си сменят местата. Човек, като живее само с емоциите си, прегаря. Като му омръзне да е тъжен си вика, аз по-тъжен от това не мога да бъда и тази мисъл го развеселява. Вие докторе на това му казвате биполярна психоза. Обиждате хората един вид, за това, че са честни в поведението си.

В този, биполярния вагон има едно купе с мои приятели и всички искат да говорят с мен. Те са чепати и красноречиви пръчове. Умни кратуни, които пръскат мъдрост изведнъж като експлозия. Чувствителни, като виещи койоти.  Абе стават за приказка, дето се вика. Искат да седна при тях и да си излея душата. Като руснак. Искат сигурно да поплачем по мъжки. Дълбоко едно. Гутурално. И аз искам, обаче съм на работа. Не съм айляк като вас, господинчовци, казвам им и тръгвам. Аз имам цяла композиция, която трябва да обхождам. Самата композиция се движи с шеметна скорост, а и Земята, върху която са релсите и тя се движи и вероятно и тя си има кондуктор, които дано не е като мен забързан, зъл и мизантроп.

Ще кажете, докторе, какъв объркан човек. Оставил влака на съществуването си да лети на автопилот. Да помита МеПеСета на прелези, да профучава транзит през гари с ужасени кантонери, да минава на червени семафори и да фучи стремително напред, докато най-кротко проверява билетите на собствената си съвест. Но, вижте, аз съм кондуктор-екзистенциалист и съм горд с тази си професия. Тази гордост нормална ли е докторе?

 
1 Comment

Posted by on December 30, 2014 in разкази

 

Tags: , , ,

Натюрморт с мъже в Goodreads

натюрморт с мъже

Натюрморт с мъже

Три дузини съвременни разкази, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.
Разказите в сборника са разделени тематично. В първата част „Менискусът на истината” героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въобража…more
 
Leave a comment

Posted by on July 13, 2014 in разкази

 

Tags: , , , ,

 
%d bloggers like this: