RSS

Category Archives: разказ

Една игра на jasmin.bg – Спечели „Щастливите хора“ с автограф от Любомир Николов

Спечели „Щастливите хора“ с автограф от Любомир Николов

 

Advertisements
 

Tags:

из Голямото лятно четене I capital.bg

Любомир Николов, “Натюрморт с мъже”, ИК “Сиела”, 2014

Поредна порция от разкази в стил “Очаквай неочакваното” от Любомир Николов. Хумор, великолепни хрумвания, точни щрихи и малко необяснимост, защото за какво ни е живот, в който всичко има обяснение.

ТУК

 
1 Comment

Posted by on June 27, 2014 in разказ

 

Tags: , , ,

Сенсей Кабаков – разказ от сборника “Натюрморт с мъже”

Сенсей  Кабаков

Великият сенсей Кабаков беше тук,
докато не се появи Лола
и започна да го бута
и бута и пак и пак…

Надпис на спирка

Не зная кой пише подобни неща по спирките. Ако го видя, ще го помоля да ми отдели малко време и да разкаже, защото видите ли, за да се пишат подобни неща, зад тях трябва да стои не просто обикновена история, а някаква мета-история, която е толкова обширна, че не може да се вмести в един човек, а трябва да пусне пипала след хората. Има такива истории. Аз познавах само един, който бе за учениците си сенсей, но и той си намери майстора. Една жена в безсъзнание го докара до най-страшния уплах, взе неговото съзнание и сега сенсей Кабаков лежи в кома в Алексанровската. Станало е, струва ми се, нещо, което може да се опише така, ако изобщо може да се опише.

Първата нощ, след която тя не се събуди, бе пълнолуние. Някакво пиле пя под прозорците им до сутринта, а вятърът идваше от далечно море. Сутринта бе чиста, като след дъжд. Само че, Лола не се събуди. Спеше непробудно. Нямаше самотния израз на изоставен човек, а бе някак бодра, все едно там, където летеше, бе сред приятели. Кабаков я побутна, но тя не се събуди. Към обяд той опита пак да я събуди и тогава наистина се уплаши. Буташе я, дори я ощипа, пляска с ръце близо до ушите й, пя й, молеше я, поднесе до ноздрите й парфюм, плисна я с вода, но тя продължаваше да спи. Кабаков често лягаше на гърдите й да чуе дали диша и с почуда усещаше, че диша равномерно. Сърцето й биеше, както бе било през всичките й тридесет и две години. Бузите й бяха розови и въобще, тя бе неговата Лола, само дето не искаше да се събужда. Можеше да й позволи да лежи така колкото си поиска, само да не го плашеше с безразличието си на мъртвец.

Извика приятеля си – единственият лекар в селото и вече недочуващ доктор Рубен Цимерман. И той се опита да я събуди и направи почти същите действия като Кабаков. Плесна я по бузите, отвори клепачите й, светна в тях, въздъхна укорително, но тя не се събуди. Лола продължаваше да лежи блажено. Или е летаргичен сън, или е кома, каза му Рубен. Ако е летаргичен сън, ще се събуди до две седмици. Ако е кома, един господ знае. Наливай й някакви течности в устата, за да оживее, каза му докторът. Корабът кой знае кога ще дойде.

Храната бе нещо конкретно, за което Кабаков можеше да се хване, и той се погрижи добре. Разтваряше й мед с вода и я наливаше с тая течност по три пъти на ден.

Една нощ Кабаков се върна пиян, обезумял от мъка, легна до нея в леглото и я прегръща до зори. Извини тоя проклет нехранимайко, шепнеше в ухото й, който вместо да те гледа страхопочтително, те прегръща до изнемога, както преди. Та аз си представям, че спиш.

След време забеляза, че коремът й бе започнал да нараства. Намали й храната, смени меда с друг, но коремът растеше. Засрами се Лола, казваше й понякога, бива ли тъй. Та ти винаги си била стройна. Недей сега да се отпускаш. Докторът и той бе забелязал. След един обстоен преглед Цимерман каза:

– Та тя е бременна. Като се замисля – Рубен го погледна изпитателно – това не е невъзможно, но кажи ми и ти…
Кабаков се вцепени, почеса се по главата, след това юмрукът му се сви и се опита да отскубне цялата коса от темето си.

– Обикновено бременността в кома протича нормално – добави примирено Рубен. – Тялото си знае работата. Раждането, разбира се, е с цезарово сечение, мозъкът не може да накара мускулите да се съкращават. Дано корабът да дойде.

Беше се разчуло из селото и това, което можеше да се тълкува като позор, бе забравено, но чудото да си имат полумъртва жена, която носи бебе в корема си – това чудо се разрасна до грижовно боготворене. Брояха дните, според това, което им бе казал докторът. Остават четири месеца и три дни, казваха. Носеха мед, дрехи за малкото и съвети. Кабаков ги отпращаше набързо.

Рубен го навестяваше често, и той привлечен от този случай, който бе извън обичайното. Мирният човек, каза му веднъж, постига повече от работливия, защото се отдава на обожание на природния ред. А нима, летаргията не е крайната нирвана, пълното скриване на Аза в тялото. Съзерцание, тишина, кротост и пълно оставяне на божието благоволение. И ето, появява се и дете. Това е логично. Не казвам Кабаков, че е с непорочно зачатие. И двамата знаем, че не e така. Това сега не е важно. Друго е важно и то ме притеснява. Детето получава от майката наученото от предците. Има една трансфузия, за която гадаем, но без нея детето няма да знае на кой свят идва и ще гледа празно. Такова бебе ще е без разум и ще е в тежест. За това трябва да се погрижиш. Говори му нещо на това дете. Сядай до корема и и му говори, пей му ако искаш. Нека да разбере това същество, че е човек.

Така започнаха дните, в които Кабаков, които бе мълчалив сенсей, успя да каже на глас всичко, което си е мислел някога. После го повтори. После се уплаши, че всичко това е безсмислено, защото трябва да идва от разума на майката, затова направи една картонена фуния, постави широкия край на фунията върху главата на Лола и вече каквото казваше, го казваше във фунията, за да мисли бебето, че идва от главата на майка му. Пееше лошо и насила. Имитираше домашни животни, имитираше себе, смяташе на глас, все едно, че математиката трябва да се учи наизуст, разказваше за места, за които бе чул от другите хора. Понякога се оплакваше на бебето и го питаше какво ще става, все едно, че в корема живееше още един сенсей.

Хич не беше лесна тая жена и хич не помагаше за тая бременност. Нито веднъж не се събуди. Залежа се. Трудно, но Кабаков успяваше да я повдигне и да я върже за себе си. Разхождаше я заедно малкото в тялото и. Тримата обикаляха двора по тъмно.

Кабаков пъшкаше и придвижваше внимателно крак след крак. Веднъж за малко да паднат. Лола като че потрепна. Хубаво, че Кабаков се хвана за един клон. Бебето уплашено ритна.

Понякога Кабаков пускаше плочи на грамофона и тримата вързани танцуваха. От толкова танци мислеше си, бебето ще е момиче. Ще е готова танцьорка още като проходи. Танцуваше и си представяше унесен дъщеря си и точно тогава падна.

На другата сутрин доктор Цимерман намери светът преобърнат. Кабаков лежеше в безсъзнание, а Лола седеше до него. Будна.

 

 
Leave a comment

Posted by on June 18, 2014 in разказ

 

Tags: , , , ,

Axis Mundi

20140409_0127Из целия град деца свиреха на цигулки и други музикални инструменти.

Преди дни, в една дъждовна нощ, музикалното училище бе погълнато от свлачище. То изчезна в реката, а сега децата свиреха на открито и издевателстваха над слуха на тези, които не понасяха музика или поне не чак толкова много музика. Отгоре на всичко всяко дете събираше в шапка или кутийка пари за строежа на ново училище. Че трябваше и пари да им даваш и гледаха злобно, ако не пуснеш.

Привечер децата се събираха и се хвалеха, кое колко пари е събрало. Имаха и табло с класиране. Напълно вярваха, че са слуги на възвишена кауза. Дори децата певци се включиха – и тези от училището, и самоуките запяха на всеки ъгъл.

И на моя ъгъл пееше едно дете с школуван глас. Фалцетът му се промъкна през отворената врата и изведнъж улицата, от където идваше гласът, придоби обем и резонанс, а моята стая се смали до размера на ухо. Нищо друго не можеше да се върши в тази стая, освен да се слуша музиката отвън. Такава е природата на музиката, тя не работи с материя, но грабва цялото внимание…ТУК

 
Leave a comment

Posted by on April 23, 2014 in разказ, Uncategorized

 

Tags: , , , , ,

Втората вечер

Всички бяха решили да се забавляват и тази крайна решителност не им даваше покой.

20130527_0082

В хотела имаха на разположение всичко необходимо – музика, алкохол, преливащи вани с хълмчета пяна, стаи, между които октоподът на купона придвижваше пипалата си. Местеха се, тичаха, крещяха, танцуваха, надвикваха се, брояха, разбира се, и въпреки цялото задружно усилие във всичко това нямаше никакво очарование. Октоподът на радостта бе останал без глава и пипалата му губеха ориентация. Втората абитуриентска вечер вървеше зле. Беше като тийм билдинг в рая на смотаняците.

Петимата решиха да правят нещо друго. Можеха, разбира се, да си останат в хотела и да щъкат като другите от стая в стая, докато свърши всичко това. Но не издържаха повече. Щом една нощ не може да е специална на определено място, може да стане специална на друго. Облякоха се набързо и излязоха навън. Бе хладно. Зъберите, към които се запътиха, бяха потъмнели; загубили и последния слънчев лъч. Тръгнаха нагоре. Хотелът остана долу в ниското. Оттам още се чуваха гласове, светваха и гаснеха лампи, имаше прекалено много движение и хотелът приличаше на пренавита къщичка в музей на играчките.

ТУК

 
1 Comment

Posted by on March 21, 2014 in разказ

 

Tags: , , , , ,

Кон за посмешище

20140227_0008Ако от всички кафенета в този град се вземе по едно умно изречение и се повтори чрез сирените на гражданска защита, които все се упражняват в техническите си проверки, ще се получи звуковият еквивалент на хорската мъдрост. Мъдростта ще ехти между сградите, ще се блъска в тесните стълбища на високите блокове, ще вибрира в мазетата с котките, ще продуха синусите на комините и нищо. Градът ще си остане същият, защото нито една мисъл от кафетата не е практически приложима. Нито един разговор на маса не може да реши това, че прекаляваме във всичко, пренаселили сме този град, преродили сме се, сигурно напразно, и ни чака напрежението на хора в претъпкан и мноого бавен автобус.

Аз обаче слушам тези разговори крайно внимателно. Обикалям кафенетата и съм по следите на една мадона, която изневерява на мъжа си. Той е красив, но леко гърбав. Прегърбен. Вече не се разбира, дали е гърбав или прегърбен. Прегънат е и е честолюбив.

Гледа с отмъстително празен поглед, но е мил, когато я види. Чака доказателствата, без да бърза, а дотогава се позовава на невинността й, която още не съм развенчал. Иначе е наясно. Прави се, че не му пука, но трепери от това, което си представя, че се случва. Мил е, но би я пребил. Когато тя се храни, не я гледа в очите, а в гръкляна, в гофрираната свръзка между тялото, което той обожава, и главата, която мисли за друг и го лъже…ТУК

 
Leave a comment

Posted by on March 9, 2014 in разказ

 

Tags: , , , ,

Кинетична кукла

Един приятел бе на път да се разведе, но оперираха жена му, сложиха й друг бъбрек и тя стана друга. Монолитната й убеденост се пропука.

Човещината, която винаги бе съществувала в нея, но се бе скрила зад порядките, взе, че се появи. Тя, представяте ли си, отново станала мила, започнала да го целува по ескалаторите, в асансьора, в онези празни моменти, когато телата им пътували нанякъде. Целувала го без видима причина и това било потресаващо. Било една нечувана промяна в зряла възраст, когато човек не се променя за добро.

Един бъбрек, каза моя приятел, а все едно са назначили нов изпълнителен директор в това тяло и сега то не мисли за ред, за подмяна на мръсното старо с искрящо бяло ново, а стъпва босо по галещия пясък на спокойствието. Моят приятел, ще го наречем Боби, потърсил жената донор, толкова бил впечатлен от нейния бъбрек и трансцеденталното й спокойствие, та искал да я види на всяка цена, но донорът се оказал мъж, бил мъртъв и Боби не успял да се запознае с него. Приел, че случилото се с жена му Палома е истинска благословия. Сприятелил се и с хирурга Левитов, който извършил операцията.

Леонид Левитов си играел, на ръба на закона, с хората и техните тела в името на едно близко утре, когато трансплантациите ще са рутинни и масови, тогава, когато никой няма да умира напразно, а тялото му, старателно декомпозирано на отделни органи, ще бъде рециклирано и заредено част по част в нови организми. Тогава личната история на човека, обяснил Леонид на Боби, няма да приключва със смъртта му, а неговите скрити намерения, биохимична история, навици и страсти, ще продължават да съществуват….ТУК

 
Leave a comment

Posted by on February 1, 2014 in разказ

 

Tags: , , , , ,

 
%d bloggers like this: