RSS

Tag Archives: Любомир Николов

Човекът влак

IMG_20141105_092837

Бедата е там докторе, че не съм аз един цялостен човек, да кажем един монолитен блок от човещина, а съм съставен от няколко отдела със своя администрация и икономика. Продукцията на тия отдели също е различна и аз съм като хаотичен универмаг с много магазини.

Може да се опише и по друг начин; аз съм влак, който тегли композиция с вагони. Понякога оставям мозъка си да тегли на автопилот, а аз като кондуктор, сериозен и малко зъл, тръгвам да инспектирам вагоните. Много народ пътува във влака и много боклуци влачат тия хора. Денкове с дрехи, чували с храна, чанти с обувки и продукти в разни фази на ферментация, кипеж и дестилация. Препълнен неделен влак с разговори и провизии.

Аз съм и машинист и кондуктор на собствения си влак. Та, като кондуктор правя обиколки. Влизам първо във вагона за майки с деца. Там е истинската лудница, както се досещате. Мирише на мляко, пелени и ароматни кърпички, които вече не са ароматни, а миришат на цвик. Разнася се плач и сладки утешения и равномерен шум от разговори на майки, които като модеми се опитват да комуникират в най-високата възможна честота. Щастлив и миризлив кошер. В този вагон не проверявам никакви билети. Коя майка ще се качи с бебето си без билет. И ако се е качила, аз ли ще взема да свалям майка с бебе на непозната гара.  Този вагон не пътува за крайна гара, той пътува за бъдещето и с цялата си глупотевина е люлка на живота. Приемам вагона като даденост; в тоя вагон не може да се сложи ред и продължавам към следващия вагон. Една миловидна госпожица обаче ми препречва пътя, вдига едно кърмаче, повито в кърпа, подмокрено и щастливо и ми казва ето го, вземи го, то е твое дете. Мъникът ще ми изцапа униформата и затова се дръпвам крачка назад. Повдигам едната си вежда в знак че, видите ли госпожице, явно е че грешите. Едно извънбрачно дете, започва да нарежда тя като оплаквачка, обречено да е отритнато, презряно, с комплекси и без баща. Млъкни, прекъсвам я, че ще те сваля от влака. Хич не ми е до твоите морални императиви и изобщо ми е омръзнало от оплакващи се пътници. ЖП-то да не е социална помощ на колела. ЖП-то превозва. А вие ме извозихте, казва женицата.

Това не е вярно, докторе, не съм я извозил. Чиста лъжа, а и бях пиян. Но, такива работи стават в моя влак. Особено нощем. Разни произшествия се случват зад гърба ми в разните вагони, а аз не знам.

Връщам се обратно във вагона с пощата и пратките. Там е тихо. Там е голямото очакване, защото сума ти хора ми пишат и очакват да им отговоря. Пишат ми всякакви, докторе. Залят съм с поща. Моля, отговорете незабавно пише в някои писма, а те са по такива незначителни поводи, че не заслужават внимание. Ако не платите ще ви спрем тока. Моля?! В кои вагон ще ми спрете тока? Всички тия хора се си платили билетите, как ще им спрете тока. Най-кратките писма са призовки. Хвърчащи листчета. Като отворя прозореца на пощенския вагон и те хвръкват. Няма ги. Аз друга работа нямам ли, та да се занимавам с тях. Виж колетите са друга работа. Стабилна. Един колет ако не дрънка, не е никакъв колет. Хобито ми е да вдигам кашончетата, и да ги разклащам, за да чуя дали дрънка нещо вътре. То е почти като да си разклатиш главата и да чуеш вътре какво дрънка. Това са фантазиите. Вие докторе им казвате фантазми, с което май ги обругавате. Но, без вагон с фантазии, човек е загубен. Във всеки влак, първият вагон е пощата.  Ако не бях на работа, щях цял ден да прекарвам там, но ме чакат другите вагони.

Най не го обичам вагон-ресторанта. Шумен, опушен, чиста мизерия, която привлича като магнит. Разговорите са викове и покриват голяма част от планетата и главно нейния футбол. Кисели физиономии, които хълцат от възмущение, ако сбъркаш името на отбора, играл финалът през шейсет и шеста. Иначе са неграмотни. Знам ги аз. И тук не проверявам билети, защото повечето твърдят, че са ги оставили в купето. Лъжат.

Продължавам към последния вагон. Той е вагонът на тихото отчаяние и възторга. Във влака те пътуват заедно. Пътниците откъм слънчевата страна, са възторжените и оптимистите. Те вярват, че влакът ще ги закара на по-добро място. Иначе защо пътува човек? От другата страна, в ъгъла, където няма слънце пътуват отчаяните. Някои са се завили с пердето на влака. Трябва да е много отчаян човек за да се завие с перде на ЖП-то. Да не влизам в подробности, но толкова прах и епител на едно място няма никъде.

Пътниците от този вагон не стъпват във вагон-ресторанта. Нито тъгата, нито оптимизмът имат нужда от кръчмарско ободрение. И бодрите и отчаяните, да ви кажа, пътуват заедно, защото мразят средностатистическите самодоволници. Няма по-грозно нещо от самодоволен пасажер. Той винаги мирише на лук или чесън и маниерничи с обноски.

Забелязвам, че на някои гари веселите и тъжните си сменят местата. Човек, като живее само с емоциите си, прегаря. Като му омръзне да е тъжен си вика, аз по-тъжен от това не мога да бъда и тази мисъл го развеселява. Вие докторе на това му казвате биполярна психоза. Обиждате хората един вид, за това, че са честни в поведението си.

В този, биполярния вагон има едно купе с мои приятели и всички искат да говорят с мен. Те са чепати и красноречиви пръчове. Умни кратуни, които пръскат мъдрост изведнъж като експлозия. Чувствителни, като виещи койоти.  Абе стават за приказка, дето се вика. Искат да седна при тях и да си излея душата. Като руснак. Искат сигурно да поплачем по мъжки. Дълбоко едно. Гутурално. И аз искам, обаче съм на работа. Не съм айляк като вас, господинчовци, казвам им и тръгвам. Аз имам цяла композиция, която трябва да обхождам. Самата композиция се движи с шеметна скорост, а и Земята, върху която са релсите и тя се движи и вероятно и тя си има кондуктор, които дано не е като мен забързан, зъл и мизантроп.

Ще кажете, докторе, какъв объркан човек. Оставил влака на съществуването си да лети на автопилот. Да помита МеПеСета на прелези, да профучава транзит през гари с ужасени кантонери, да минава на червени семафори и да фучи стремително напред, докато най-кротко проверява билетите на собствената си съвест. Но, вижте, аз съм кондуктор-екзистенциалист и съм горд с тази си професия. Тази гордост нормална ли е докторе?

 
1 Comment

Posted by on December 30, 2014 in разкази

 

Tags: , , ,

Bulgarian ebooks with PayPal / Български екниги с ПейПал

Въжеиграчът Карой

електронни книги с ПейПал

http://payhip.com/eknigi

 

Tags: , , , , , , ,

Натюрморт с мъже в Goodreads

натюрморт с мъже

Натюрморт с мъже

Три дузини съвременни разкази, които ще ви заведат в тъмната, иронично-смешна, необяснима страна на човешкото.
Разказите в сборника са разделени тематично. В първата част „Менискусът на истината” героите попадат в непривични ситуации и успяват да се доберат до техни си мъдрости. Какво става, ако пътуваш като бедняк из Франция, ако синът на новобогаташ е отвлечен от въобража…more
 
Leave a comment

Posted by on July 13, 2014 in разкази

 

Tags: , , , ,

из Голямото лятно четене I capital.bg

Любомир Николов, “Натюрморт с мъже”, ИК “Сиела”, 2014

Поредна порция от разкази в стил “Очаквай неочакваното” от Любомир Николов. Хумор, великолепни хрумвания, точни щрихи и малко необяснимост, защото за какво ни е живот, в който всичко има обяснение.

ТУК

 
1 Comment

Posted by on June 27, 2014 in разказ

 

Tags: , , ,

Сенсей Кабаков – разказ от сборника “Натюрморт с мъже”

Сенсей  Кабаков

Великият сенсей Кабаков беше тук,
докато не се появи Лола
и започна да го бута
и бута и пак и пак…

Надпис на спирка

Не зная кой пише подобни неща по спирките. Ако го видя, ще го помоля да ми отдели малко време и да разкаже, защото видите ли, за да се пишат подобни неща, зад тях трябва да стои не просто обикновена история, а някаква мета-история, която е толкова обширна, че не може да се вмести в един човек, а трябва да пусне пипала след хората. Има такива истории. Аз познавах само един, който бе за учениците си сенсей, но и той си намери майстора. Една жена в безсъзнание го докара до най-страшния уплах, взе неговото съзнание и сега сенсей Кабаков лежи в кома в Алексанровската. Станало е, струва ми се, нещо, което може да се опише така, ако изобщо може да се опише.

Първата нощ, след която тя не се събуди, бе пълнолуние. Някакво пиле пя под прозорците им до сутринта, а вятърът идваше от далечно море. Сутринта бе чиста, като след дъжд. Само че, Лола не се събуди. Спеше непробудно. Нямаше самотния израз на изоставен човек, а бе някак бодра, все едно там, където летеше, бе сред приятели. Кабаков я побутна, но тя не се събуди. Към обяд той опита пак да я събуди и тогава наистина се уплаши. Буташе я, дори я ощипа, пляска с ръце близо до ушите й, пя й, молеше я, поднесе до ноздрите й парфюм, плисна я с вода, но тя продължаваше да спи. Кабаков често лягаше на гърдите й да чуе дали диша и с почуда усещаше, че диша равномерно. Сърцето й биеше, както бе било през всичките й тридесет и две години. Бузите й бяха розови и въобще, тя бе неговата Лола, само дето не искаше да се събужда. Можеше да й позволи да лежи така колкото си поиска, само да не го плашеше с безразличието си на мъртвец.

Извика приятеля си – единственият лекар в селото и вече недочуващ доктор Рубен Цимерман. И той се опита да я събуди и направи почти същите действия като Кабаков. Плесна я по бузите, отвори клепачите й, светна в тях, въздъхна укорително, но тя не се събуди. Лола продължаваше да лежи блажено. Или е летаргичен сън, или е кома, каза му Рубен. Ако е летаргичен сън, ще се събуди до две седмици. Ако е кома, един господ знае. Наливай й някакви течности в устата, за да оживее, каза му докторът. Корабът кой знае кога ще дойде.

Храната бе нещо конкретно, за което Кабаков можеше да се хване, и той се погрижи добре. Разтваряше й мед с вода и я наливаше с тая течност по три пъти на ден.

Една нощ Кабаков се върна пиян, обезумял от мъка, легна до нея в леглото и я прегръща до зори. Извини тоя проклет нехранимайко, шепнеше в ухото й, който вместо да те гледа страхопочтително, те прегръща до изнемога, както преди. Та аз си представям, че спиш.

След време забеляза, че коремът й бе започнал да нараства. Намали й храната, смени меда с друг, но коремът растеше. Засрами се Лола, казваше й понякога, бива ли тъй. Та ти винаги си била стройна. Недей сега да се отпускаш. Докторът и той бе забелязал. След един обстоен преглед Цимерман каза:

– Та тя е бременна. Като се замисля – Рубен го погледна изпитателно – това не е невъзможно, но кажи ми и ти…
Кабаков се вцепени, почеса се по главата, след това юмрукът му се сви и се опита да отскубне цялата коса от темето си.

– Обикновено бременността в кома протича нормално – добави примирено Рубен. – Тялото си знае работата. Раждането, разбира се, е с цезарово сечение, мозъкът не може да накара мускулите да се съкращават. Дано корабът да дойде.

Беше се разчуло из селото и това, което можеше да се тълкува като позор, бе забравено, но чудото да си имат полумъртва жена, която носи бебе в корема си – това чудо се разрасна до грижовно боготворене. Брояха дните, според това, което им бе казал докторът. Остават четири месеца и три дни, казваха. Носеха мед, дрехи за малкото и съвети. Кабаков ги отпращаше набързо.

Рубен го навестяваше често, и той привлечен от този случай, който бе извън обичайното. Мирният човек, каза му веднъж, постига повече от работливия, защото се отдава на обожание на природния ред. А нима, летаргията не е крайната нирвана, пълното скриване на Аза в тялото. Съзерцание, тишина, кротост и пълно оставяне на божието благоволение. И ето, появява се и дете. Това е логично. Не казвам Кабаков, че е с непорочно зачатие. И двамата знаем, че не e така. Това сега не е важно. Друго е важно и то ме притеснява. Детето получава от майката наученото от предците. Има една трансфузия, за която гадаем, но без нея детето няма да знае на кой свят идва и ще гледа празно. Такова бебе ще е без разум и ще е в тежест. За това трябва да се погрижиш. Говори му нещо на това дете. Сядай до корема и и му говори, пей му ако искаш. Нека да разбере това същество, че е човек.

Така започнаха дните, в които Кабаков, които бе мълчалив сенсей, успя да каже на глас всичко, което си е мислел някога. После го повтори. После се уплаши, че всичко това е безсмислено, защото трябва да идва от разума на майката, затова направи една картонена фуния, постави широкия край на фунията върху главата на Лола и вече каквото казваше, го казваше във фунията, за да мисли бебето, че идва от главата на майка му. Пееше лошо и насила. Имитираше домашни животни, имитираше себе, смяташе на глас, все едно, че математиката трябва да се учи наизуст, разказваше за места, за които бе чул от другите хора. Понякога се оплакваше на бебето и го питаше какво ще става, все едно, че в корема живееше още един сенсей.

Хич не беше лесна тая жена и хич не помагаше за тая бременност. Нито веднъж не се събуди. Залежа се. Трудно, но Кабаков успяваше да я повдигне и да я върже за себе си. Разхождаше я заедно малкото в тялото и. Тримата обикаляха двора по тъмно.

Кабаков пъшкаше и придвижваше внимателно крак след крак. Веднъж за малко да паднат. Лола като че потрепна. Хубаво, че Кабаков се хвана за един клон. Бебето уплашено ритна.

Понякога Кабаков пускаше плочи на грамофона и тримата вързани танцуваха. От толкова танци мислеше си, бебето ще е момиче. Ще е готова танцьорка още като проходи. Танцуваше и си представяше унесен дъщеря си и точно тогава падна.

На другата сутрин доктор Цимерман намери светът преобърнат. Кабаков лежеше в безсъзнание, а Лола седеше до него. Будна.

 

 
Leave a comment

Posted by on June 18, 2014 in разказ

 

Tags: , , , ,

“Натюрморт с мъже” на панаира на книгата в НДК

натюрморт с мъже“Натюрморт с мъже”,

миришеща на мастило,

на панаира на книгата в 03-08 юни 2014.
Приятно четене!

 
1 Comment

Posted by on June 6, 2014 in сборник новели

 

Tags: , , , ,

Axis Mundi

20140409_0127Из целия град деца свиреха на цигулки и други музикални инструменти.

Преди дни, в една дъждовна нощ, музикалното училище бе погълнато от свлачище. То изчезна в реката, а сега децата свиреха на открито и издевателстваха над слуха на тези, които не понасяха музика или поне не чак толкова много музика. Отгоре на всичко всяко дете събираше в шапка или кутийка пари за строежа на ново училище. Че трябваше и пари да им даваш и гледаха злобно, ако не пуснеш.

Привечер децата се събираха и се хвалеха, кое колко пари е събрало. Имаха и табло с класиране. Напълно вярваха, че са слуги на възвишена кауза. Дори децата певци се включиха – и тези от училището, и самоуките запяха на всеки ъгъл.

И на моя ъгъл пееше едно дете с школуван глас. Фалцетът му се промъкна през отворената врата и изведнъж улицата, от където идваше гласът, придоби обем и резонанс, а моята стая се смали до размера на ухо. Нищо друго не можеше да се върши в тази стая, освен да се слуша музиката отвън. Такава е природата на музиката, тя не работи с материя, но грабва цялото внимание…ТУК

 
Leave a comment

Posted by on April 23, 2014 in разказ, Uncategorized

 

Tags: , , , , ,

 
%d bloggers like this: