RSS

Tag Archives: разказ

Човекът влак

IMG_20141105_092837

Бедата е там докторе, че не съм аз един цялостен човек, да кажем един монолитен блок от човещина, а съм съставен от няколко отдела със своя администрация и икономика. Продукцията на тия отдели също е различна и аз съм като хаотичен универмаг с много магазини.

Може да се опише и по друг начин; аз съм влак, който тегли композиция с вагони. Понякога оставям мозъка си да тегли на автопилот, а аз като кондуктор, сериозен и малко зъл, тръгвам да инспектирам вагоните. Много народ пътува във влака и много боклуци влачат тия хора. Денкове с дрехи, чували с храна, чанти с обувки и продукти в разни фази на ферментация, кипеж и дестилация. Препълнен неделен влак с разговори и провизии.

Аз съм и машинист и кондуктор на собствения си влак. Та, като кондуктор правя обиколки. Влизам първо във вагона за майки с деца. Там е истинската лудница, както се досещате. Мирише на мляко, пелени и ароматни кърпички, които вече не са ароматни, а миришат на цвик. Разнася се плач и сладки утешения и равномерен шум от разговори на майки, които като модеми се опитват да комуникират в най-високата възможна честота. Щастлив и миризлив кошер. В този вагон не проверявам никакви билети. Коя майка ще се качи с бебето си без билет. И ако се е качила, аз ли ще взема да свалям майка с бебе на непозната гара.  Този вагон не пътува за крайна гара, той пътува за бъдещето и с цялата си глупотевина е люлка на живота. Приемам вагона като даденост; в тоя вагон не може да се сложи ред и продължавам към следващия вагон. Една миловидна госпожица обаче ми препречва пътя, вдига едно кърмаче, повито в кърпа, подмокрено и щастливо и ми казва ето го, вземи го, то е твое дете. Мъникът ще ми изцапа униформата и затова се дръпвам крачка назад. Повдигам едната си вежда в знак че, видите ли госпожице, явно е че грешите. Едно извънбрачно дете, започва да нарежда тя като оплаквачка, обречено да е отритнато, презряно, с комплекси и без баща. Млъкни, прекъсвам я, че ще те сваля от влака. Хич не ми е до твоите морални императиви и изобщо ми е омръзнало от оплакващи се пътници. ЖП-то да не е социална помощ на колела. ЖП-то превозва. А вие ме извозихте, казва женицата.

Това не е вярно, докторе, не съм я извозил. Чиста лъжа, а и бях пиян. Но, такива работи стават в моя влак. Особено нощем. Разни произшествия се случват зад гърба ми в разните вагони, а аз не знам.

Връщам се обратно във вагона с пощата и пратките. Там е тихо. Там е голямото очакване, защото сума ти хора ми пишат и очакват да им отговоря. Пишат ми всякакви, докторе. Залят съм с поща. Моля, отговорете незабавно пише в някои писма, а те са по такива незначителни поводи, че не заслужават внимание. Ако не платите ще ви спрем тока. Моля?! В кои вагон ще ми спрете тока? Всички тия хора се си платили билетите, как ще им спрете тока. Най-кратките писма са призовки. Хвърчащи листчета. Като отворя прозореца на пощенския вагон и те хвръкват. Няма ги. Аз друга работа нямам ли, та да се занимавам с тях. Виж колетите са друга работа. Стабилна. Един колет ако не дрънка, не е никакъв колет. Хобито ми е да вдигам кашончетата, и да ги разклащам, за да чуя дали дрънка нещо вътре. То е почти като да си разклатиш главата и да чуеш вътре какво дрънка. Това са фантазиите. Вие докторе им казвате фантазми, с което май ги обругавате. Но, без вагон с фантазии, човек е загубен. Във всеки влак, първият вагон е пощата.  Ако не бях на работа, щях цял ден да прекарвам там, но ме чакат другите вагони.

Най не го обичам вагон-ресторанта. Шумен, опушен, чиста мизерия, която привлича като магнит. Разговорите са викове и покриват голяма част от планетата и главно нейния футбол. Кисели физиономии, които хълцат от възмущение, ако сбъркаш името на отбора, играл финалът през шейсет и шеста. Иначе са неграмотни. Знам ги аз. И тук не проверявам билети, защото повечето твърдят, че са ги оставили в купето. Лъжат.

Продължавам към последния вагон. Той е вагонът на тихото отчаяние и възторга. Във влака те пътуват заедно. Пътниците откъм слънчевата страна, са възторжените и оптимистите. Те вярват, че влакът ще ги закара на по-добро място. Иначе защо пътува човек? От другата страна, в ъгъла, където няма слънце пътуват отчаяните. Някои са се завили с пердето на влака. Трябва да е много отчаян човек за да се завие с перде на ЖП-то. Да не влизам в подробности, но толкова прах и епител на едно място няма никъде.

Пътниците от този вагон не стъпват във вагон-ресторанта. Нито тъгата, нито оптимизмът имат нужда от кръчмарско ободрение. И бодрите и отчаяните, да ви кажа, пътуват заедно, защото мразят средностатистическите самодоволници. Няма по-грозно нещо от самодоволен пасажер. Той винаги мирише на лук или чесън и маниерничи с обноски.

Забелязвам, че на някои гари веселите и тъжните си сменят местата. Човек, като живее само с емоциите си, прегаря. Като му омръзне да е тъжен си вика, аз по-тъжен от това не мога да бъда и тази мисъл го развеселява. Вие докторе на това му казвате биполярна психоза. Обиждате хората един вид, за това, че са честни в поведението си.

В този, биполярния вагон има едно купе с мои приятели и всички искат да говорят с мен. Те са чепати и красноречиви пръчове. Умни кратуни, които пръскат мъдрост изведнъж като експлозия. Чувствителни, като виещи койоти.  Абе стават за приказка, дето се вика. Искат да седна при тях и да си излея душата. Като руснак. Искат сигурно да поплачем по мъжки. Дълбоко едно. Гутурално. И аз искам, обаче съм на работа. Не съм айляк като вас, господинчовци, казвам им и тръгвам. Аз имам цяла композиция, която трябва да обхождам. Самата композиция се движи с шеметна скорост, а и Земята, върху която са релсите и тя се движи и вероятно и тя си има кондуктор, които дано не е като мен забързан, зъл и мизантроп.

Ще кажете, докторе, какъв объркан човек. Оставил влака на съществуването си да лети на автопилот. Да помита МеПеСета на прелези, да профучава транзит през гари с ужасени кантонери, да минава на червени семафори и да фучи стремително напред, докато най-кротко проверява билетите на собствената си съвест. Но, вижте, аз съм кондуктор-екзистенциалист и съм горд с тази си професия. Тази гордост нормална ли е докторе?

 
1 Comment

Posted by on December 30, 2014 in разкази

 

Tags: , , ,

Сенсей Кабаков – разказ от сборника “Натюрморт с мъже”

Сенсей  Кабаков

Великият сенсей Кабаков беше тук,
докато не се появи Лола
и започна да го бута
и бута и пак и пак…

Надпис на спирка

Не зная кой пише подобни неща по спирките. Ако го видя, ще го помоля да ми отдели малко време и да разкаже, защото видите ли, за да се пишат подобни неща, зад тях трябва да стои не просто обикновена история, а някаква мета-история, която е толкова обширна, че не може да се вмести в един човек, а трябва да пусне пипала след хората. Има такива истории. Аз познавах само един, който бе за учениците си сенсей, но и той си намери майстора. Една жена в безсъзнание го докара до най-страшния уплах, взе неговото съзнание и сега сенсей Кабаков лежи в кома в Алексанровската. Станало е, струва ми се, нещо, което може да се опише така, ако изобщо може да се опише.

Първата нощ, след която тя не се събуди, бе пълнолуние. Някакво пиле пя под прозорците им до сутринта, а вятърът идваше от далечно море. Сутринта бе чиста, като след дъжд. Само че, Лола не се събуди. Спеше непробудно. Нямаше самотния израз на изоставен човек, а бе някак бодра, все едно там, където летеше, бе сред приятели. Кабаков я побутна, но тя не се събуди. Към обяд той опита пак да я събуди и тогава наистина се уплаши. Буташе я, дори я ощипа, пляска с ръце близо до ушите й, пя й, молеше я, поднесе до ноздрите й парфюм, плисна я с вода, но тя продължаваше да спи. Кабаков често лягаше на гърдите й да чуе дали диша и с почуда усещаше, че диша равномерно. Сърцето й биеше, както бе било през всичките й тридесет и две години. Бузите й бяха розови и въобще, тя бе неговата Лола, само дето не искаше да се събужда. Можеше да й позволи да лежи така колкото си поиска, само да не го плашеше с безразличието си на мъртвец.

Извика приятеля си – единственият лекар в селото и вече недочуващ доктор Рубен Цимерман. И той се опита да я събуди и направи почти същите действия като Кабаков. Плесна я по бузите, отвори клепачите й, светна в тях, въздъхна укорително, но тя не се събуди. Лола продължаваше да лежи блажено. Или е летаргичен сън, или е кома, каза му Рубен. Ако е летаргичен сън, ще се събуди до две седмици. Ако е кома, един господ знае. Наливай й някакви течности в устата, за да оживее, каза му докторът. Корабът кой знае кога ще дойде.

Храната бе нещо конкретно, за което Кабаков можеше да се хване, и той се погрижи добре. Разтваряше й мед с вода и я наливаше с тая течност по три пъти на ден.

Една нощ Кабаков се върна пиян, обезумял от мъка, легна до нея в леглото и я прегръща до зори. Извини тоя проклет нехранимайко, шепнеше в ухото й, който вместо да те гледа страхопочтително, те прегръща до изнемога, както преди. Та аз си представям, че спиш.

След време забеляза, че коремът й бе започнал да нараства. Намали й храната, смени меда с друг, но коремът растеше. Засрами се Лола, казваше й понякога, бива ли тъй. Та ти винаги си била стройна. Недей сега да се отпускаш. Докторът и той бе забелязал. След един обстоен преглед Цимерман каза:

– Та тя е бременна. Като се замисля – Рубен го погледна изпитателно – това не е невъзможно, но кажи ми и ти…
Кабаков се вцепени, почеса се по главата, след това юмрукът му се сви и се опита да отскубне цялата коса от темето си.

– Обикновено бременността в кома протича нормално – добави примирено Рубен. – Тялото си знае работата. Раждането, разбира се, е с цезарово сечение, мозъкът не може да накара мускулите да се съкращават. Дано корабът да дойде.

Беше се разчуло из селото и това, което можеше да се тълкува като позор, бе забравено, но чудото да си имат полумъртва жена, която носи бебе в корема си – това чудо се разрасна до грижовно боготворене. Брояха дните, според това, което им бе казал докторът. Остават четири месеца и три дни, казваха. Носеха мед, дрехи за малкото и съвети. Кабаков ги отпращаше набързо.

Рубен го навестяваше често, и той привлечен от този случай, който бе извън обичайното. Мирният човек, каза му веднъж, постига повече от работливия, защото се отдава на обожание на природния ред. А нима, летаргията не е крайната нирвана, пълното скриване на Аза в тялото. Съзерцание, тишина, кротост и пълно оставяне на божието благоволение. И ето, появява се и дете. Това е логично. Не казвам Кабаков, че е с непорочно зачатие. И двамата знаем, че не e така. Това сега не е важно. Друго е важно и то ме притеснява. Детето получава от майката наученото от предците. Има една трансфузия, за която гадаем, но без нея детето няма да знае на кой свят идва и ще гледа празно. Такова бебе ще е без разум и ще е в тежест. За това трябва да се погрижиш. Говори му нещо на това дете. Сядай до корема и и му говори, пей му ако искаш. Нека да разбере това същество, че е човек.

Така започнаха дните, в които Кабаков, които бе мълчалив сенсей, успя да каже на глас всичко, което си е мислел някога. После го повтори. После се уплаши, че всичко това е безсмислено, защото трябва да идва от разума на майката, затова направи една картонена фуния, постави широкия край на фунията върху главата на Лола и вече каквото казваше, го казваше във фунията, за да мисли бебето, че идва от главата на майка му. Пееше лошо и насила. Имитираше домашни животни, имитираше себе, смяташе на глас, все едно, че математиката трябва да се учи наизуст, разказваше за места, за които бе чул от другите хора. Понякога се оплакваше на бебето и го питаше какво ще става, все едно, че в корема живееше още един сенсей.

Хич не беше лесна тая жена и хич не помагаше за тая бременност. Нито веднъж не се събуди. Залежа се. Трудно, но Кабаков успяваше да я повдигне и да я върже за себе си. Разхождаше я заедно малкото в тялото и. Тримата обикаляха двора по тъмно.

Кабаков пъшкаше и придвижваше внимателно крак след крак. Веднъж за малко да паднат. Лола като че потрепна. Хубаво, че Кабаков се хвана за един клон. Бебето уплашено ритна.

Понякога Кабаков пускаше плочи на грамофона и тримата вързани танцуваха. От толкова танци мислеше си, бебето ще е момиче. Ще е готова танцьорка още като проходи. Танцуваше и си представяше унесен дъщеря си и точно тогава падна.

На другата сутрин доктор Цимерман намери светът преобърнат. Кабаков лежеше в безсъзнание, а Лола седеше до него. Будна.

 

 
Leave a comment

Posted by on June 18, 2014 in разказ

 

Tags: , , , ,

Axis Mundi

20140409_0127Из целия град деца свиреха на цигулки и други музикални инструменти.

Преди дни, в една дъждовна нощ, музикалното училище бе погълнато от свлачище. То изчезна в реката, а сега децата свиреха на открито и издевателстваха над слуха на тези, които не понасяха музика или поне не чак толкова много музика. Отгоре на всичко всяко дете събираше в шапка или кутийка пари за строежа на ново училище. Че трябваше и пари да им даваш и гледаха злобно, ако не пуснеш.

Привечер децата се събираха и се хвалеха, кое колко пари е събрало. Имаха и табло с класиране. Напълно вярваха, че са слуги на възвишена кауза. Дори децата певци се включиха – и тези от училището, и самоуките запяха на всеки ъгъл.

И на моя ъгъл пееше едно дете с школуван глас. Фалцетът му се промъкна през отворената врата и изведнъж улицата, от където идваше гласът, придоби обем и резонанс, а моята стая се смали до размера на ухо. Нищо друго не можеше да се върши в тази стая, освен да се слуша музиката отвън. Такава е природата на музиката, тя не работи с материя, но грабва цялото внимание…ТУК

 
Leave a comment

Posted by on April 23, 2014 in разказ, Uncategorized

 

Tags: , , , , ,

Втората вечер

Всички бяха решили да се забавляват и тази крайна решителност не им даваше покой.

20130527_0082

В хотела имаха на разположение всичко необходимо – музика, алкохол, преливащи вани с хълмчета пяна, стаи, между които октоподът на купона придвижваше пипалата си. Местеха се, тичаха, крещяха, танцуваха, надвикваха се, брояха, разбира се, и въпреки цялото задружно усилие във всичко това нямаше никакво очарование. Октоподът на радостта бе останал без глава и пипалата му губеха ориентация. Втората абитуриентска вечер вървеше зле. Беше като тийм билдинг в рая на смотаняците.

Петимата решиха да правят нещо друго. Можеха, разбира се, да си останат в хотела и да щъкат като другите от стая в стая, докато свърши всичко това. Но не издържаха повече. Щом една нощ не може да е специална на определено място, може да стане специална на друго. Облякоха се набързо и излязоха навън. Бе хладно. Зъберите, към които се запътиха, бяха потъмнели; загубили и последния слънчев лъч. Тръгнаха нагоре. Хотелът остана долу в ниското. Оттам още се чуваха гласове, светваха и гаснеха лампи, имаше прекалено много движение и хотелът приличаше на пренавита къщичка в музей на играчките.

ТУК

 
1 Comment

Posted by on March 21, 2014 in разказ

 

Tags: , , , , ,

Кон за посмешище

20140227_0008Ако от всички кафенета в този град се вземе по едно умно изречение и се повтори чрез сирените на гражданска защита, които все се упражняват в техническите си проверки, ще се получи звуковият еквивалент на хорската мъдрост. Мъдростта ще ехти между сградите, ще се блъска в тесните стълбища на високите блокове, ще вибрира в мазетата с котките, ще продуха синусите на комините и нищо. Градът ще си остане същият, защото нито една мисъл от кафетата не е практически приложима. Нито един разговор на маса не може да реши това, че прекаляваме във всичко, пренаселили сме този град, преродили сме се, сигурно напразно, и ни чака напрежението на хора в претъпкан и мноого бавен автобус.

Аз обаче слушам тези разговори крайно внимателно. Обикалям кафенетата и съм по следите на една мадона, която изневерява на мъжа си. Той е красив, но леко гърбав. Прегърбен. Вече не се разбира, дали е гърбав или прегърбен. Прегънат е и е честолюбив.

Гледа с отмъстително празен поглед, но е мил, когато я види. Чака доказателствата, без да бърза, а дотогава се позовава на невинността й, която още не съм развенчал. Иначе е наясно. Прави се, че не му пука, но трепери от това, което си представя, че се случва. Мил е, но би я пребил. Когато тя се храни, не я гледа в очите, а в гръкляна, в гофрираната свръзка между тялото, което той обожава, и главата, която мисли за друг и го лъже…ТУК

 
Leave a comment

Posted by on March 9, 2014 in разказ

 

Tags: , , , ,

Кинетична кукла

Един приятел бе на път да се разведе, но оперираха жена му, сложиха й друг бъбрек и тя стана друга. Монолитната й убеденост се пропука.

Човещината, която винаги бе съществувала в нея, но се бе скрила зад порядките, взе, че се появи. Тя, представяте ли си, отново станала мила, започнала да го целува по ескалаторите, в асансьора, в онези празни моменти, когато телата им пътували нанякъде. Целувала го без видима причина и това било потресаващо. Било една нечувана промяна в зряла възраст, когато човек не се променя за добро.

Един бъбрек, каза моя приятел, а все едно са назначили нов изпълнителен директор в това тяло и сега то не мисли за ред, за подмяна на мръсното старо с искрящо бяло ново, а стъпва босо по галещия пясък на спокойствието. Моят приятел, ще го наречем Боби, потърсил жената донор, толкова бил впечатлен от нейния бъбрек и трансцеденталното й спокойствие, та искал да я види на всяка цена, но донорът се оказал мъж, бил мъртъв и Боби не успял да се запознае с него. Приел, че случилото се с жена му Палома е истинска благословия. Сприятелил се и с хирурга Левитов, който извършил операцията.

Леонид Левитов си играел, на ръба на закона, с хората и техните тела в името на едно близко утре, когато трансплантациите ще са рутинни и масови, тогава, когато никой няма да умира напразно, а тялото му, старателно декомпозирано на отделни органи, ще бъде рециклирано и заредено част по част в нови организми. Тогава личната история на човека, обяснил Леонид на Боби, няма да приключва със смъртта му, а неговите скрити намерения, биохимична история, навици и страсти, ще продължават да съществуват….ТУК

 
Leave a comment

Posted by on February 1, 2014 in разказ

 

Tags: , , , , ,

Вивиан – в списание ЛИК

       Вивиан

Да започна с това. Някъде около пубертета, когато други цъфтят и се оформят, Вивиан се издължила и станала антена. Почнала да приема от въздуха някакви мъдрости. Те хич не се връзвали с това, което ставало наоколо. Малките крачета на живота я сритвали постоянно. Вивиан по момински гонела небесната хармония, а тя – хармонията, била оплетена като рибарско влакно – всичко имало там – и стръв, и плувка, и кука, която можеш изкусно да избегнеш, но всичко било оплетено.

Трябва човек да има нерви, мислела си Вивиан. Ясно ли е  – Нерви, някакъв таласъм в бездните на съня й викал, Нерви! И я дърпал за косите и носа, Нерви! Понякога шепнел Нерви!, доста изнервящо.

Будна, Вивиан правела равносметка. Преди хората живеели без нерви, а сега не можело. Скоро ще почнем да светим като реотани, заключила тя. Вивиан била с рационален, но накъсан от скоростта на живота, силно кадриран ум. Ако иска да напредне, казвал й рационалният ум, трябва да захапе със зъби единия край на влакното на живота и да го разплита; и не за да се върши работа ей така, а трябва да се върши правилно, защото разплитането може да е оплитане. Затова рибарите най-често режат с нож. Но влакното, което ти е дадено лично на теб за разплитане, не може да се реже. Рязането е самоубийство.

Някъде там, в тия години Вивиан станала невротична, предпазлива, като куче вярна и като котка зла. Като се оплетат нещата, ставала зла. А те се оплитат винаги…..

http://bta.bg/bg/mags/lik/2012/4/Article3

 

Tags: , , ,

 
%d bloggers like this: