via Фламинго за обяд – вече в добрите ресторанти
Lyubomir Nikolov
Смехът ще спаси света, ама наистина!
Авторът на „Натюрморт с мъже” и „Слънчев бряг – код жълто” Любомир Николов е тук. Той притежава онова магично умение да успокоява духа и да разсмива истински, от сърце. Известният с топлите си, запомнящи се истории писател издава нова книга с разкази, наречена простичко „Щастливите хора” – заглавие, което директно отправя предизвикателство към сивия ден.
Да, този щастлив човек още съществува
– в 45-те разказа от Любомир Николов.
Смехът е територия, в която много малко писатели стъпват, а още по-малко се открояват. В световен мащаб обаче хуморът в изкуството е агент-провокатор – винаги под прицела на критиката и обществеността, вечно застанал между осанна и разпни го. Разказите на Любомир Николов провокират усмивка с онзи чистосърдечен гъдел, който ни напомня, че вярата в човека е все още жива.
Между страниците се срещат всевъзможни герои – уж обикновени хора, но чудати в своя избор на щастие. Тук например има антрополог, който вечеря супа на прах, парашутист, който никога не се приземява на правилното място, един господин Бенев, запален по лова, божественото чудо Алба, Ефраим, който поправя мозъци и един странен капитан с особени професионални функции… Всички те ще увлекат читателя в
шантава върволица от лица и случки, които истински забавляват и стоплят душата.
Освен автор на няколко книги, Любомир Николов е писал за много от водещите български медии като “Капитал”, “Труд”, “Сега”, “Литературен вестник”, “Осем” и други. „Щастливите хора” е поредната му книга в ИК „Сиела”, с която показва безспорния си талант на родéн разказвач, а опитът и мъдростта на автора подплатяват всяка история с хастара, който е нужен на всяко хумористично произведение, за да бъде прието сериозно.
Да пишеш за щастието е огромно предизвикателство,
а Николов успява да внуши, че е точно толкова трудно, колкото леко и приятно го е направил да изглежда. Майсторлък!
След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората наоколо, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.
Любомир Николов
Човекът влак
Бедата е там докторе, че не съм аз един цялостен човек, да кажем един монолитен блок от човещина, а съм съставен от няколко отдела със своя администрация и икономика. Продукцията на тия отдели също е различна и аз съм като хаотичен универмаг с много магазини.
Може да се опише и по друг начин; аз съм влак, който тегли композиция с вагони. Понякога оставям мозъка си да тегли на автопилот, а аз като кондуктор, сериозен и малко зъл, тръгвам да инспектирам вагоните. Много народ пътува във влака и много боклуци влачат тия хора. Денкове с дрехи, чували с храна, чанти с обувки и продукти в разни фази на ферментация, кипеж и дестилация. Препълнен неделен влак с разговори и провизии.
Аз съм и машинист и кондуктор на собствения си влак. Та, като кондуктор правя обиколки. Влизам първо във вагона за майки с деца. Там е истинската лудница, както се досещате. Мирише на мляко, пелени и ароматни кърпички, които вече не са ароматни, а миришат на цвик. Разнася се плач и сладки утешения и равномерен шум от разговори на майки, които като модеми се опитват да комуникират в най-високата възможна честота. Щастлив и миризлив кошер. В този вагон не проверявам никакви билети. Коя майка ще се качи с бебето си без билет. И ако се е качила, аз ли ще взема да свалям майка с бебе на непозната гара. Този вагон не пътува за крайна гара, той пътува за бъдещето и с цялата си глупотевина е люлка на живота. Приемам вагона като даденост; в тоя вагон не може да се сложи ред и продължавам към следващия вагон. Една миловидна госпожица обаче ми препречва пътя, вдига едно кърмаче, повито в кърпа, подмокрено и щастливо и ми казва ето го, вземи го, то е твое дете. Мъникът ще ми изцапа униформата и затова се дръпвам крачка назад. Повдигам едната си вежда в знак че, видите ли госпожице, явно е че грешите. Едно извънбрачно дете, започва да нарежда тя като оплаквачка, обречено да е отритнато, презряно, с комплекси и без баща. Млъкни, прекъсвам я, че ще те сваля от влака. Хич не ми е до твоите морални императиви и изобщо ми е омръзнало от оплакващи се пътници. ЖП-то да не е социална помощ на колела. ЖП-то превозва. А вие ме извозихте, казва женицата.
Това не е вярно, докторе, не съм я извозил. Чиста лъжа, а и бях пиян. Но, такива работи стават в моя влак. Особено нощем. Разни произшествия се случват зад гърба ми в разните вагони, а аз не знам.
Връщам се обратно във вагона с пощата и пратките. Там е тихо. Там е голямото очакване, защото сума ти хора ми пишат и очакват да им отговоря. Пишат ми всякакви, докторе. Залят съм с поща. Моля, отговорете незабавно пише в някои писма, а те са по такива незначителни поводи, че не заслужават внимание. Ако не платите ще ви спрем тока. Моля?! В кои вагон ще ми спрете тока? Всички тия хора се си платили билетите, как ще им спрете тока. Най-кратките писма са призовки. Хвърчащи листчета. Като отворя прозореца на пощенския вагон и те хвръкват. Няма ги. Аз друга работа нямам ли, та да се занимавам с тях. Виж колетите са друга работа. Стабилна. Един колет ако не дрънка, не е никакъв колет. Хобито ми е да вдигам кашончетата, и да ги разклащам, за да чуя дали дрънка нещо вътре. То е почти като да си разклатиш главата и да чуеш вътре какво дрънка. Това са фантазиите. Вие докторе им казвате фантазми, с което май ги обругавате. Но, без вагон с фантазии, човек е загубен. Във всеки влак, първият вагон е пощата. Ако не бях на работа, щях цял ден да прекарвам там, но ме чакат другите вагони.
Най не го обичам вагон-ресторанта. Шумен, опушен, чиста мизерия, която привлича като магнит. Разговорите са викове и покриват голяма част от планетата и главно нейния футбол. Кисели физиономии, които хълцат от възмущение, ако сбъркаш името на отбора, играл финалът през шейсет и шеста. Иначе са неграмотни. Знам ги аз. И тук не проверявам билети, защото повечето твърдят, че са ги оставили в купето. Лъжат.
Продължавам към последния вагон. Той е вагонът на тихото отчаяние и възторга. Във влака те пътуват заедно. Пътниците откъм слънчевата страна, са възторжените и оптимистите. Те вярват, че влакът ще ги закара на по-добро място. Иначе защо пътува човек? От другата страна, в ъгъла, където няма слънце пътуват отчаяните. Някои са се завили с пердето на влака. Трябва да е много отчаян човек за да се завие с перде на ЖП-то. Да не влизам в подробности, но толкова прах и епител на едно място няма никъде.
Пътниците от този вагон не стъпват във вагон-ресторанта. Нито тъгата, нито оптимизмът имат нужда от кръчмарско ободрение. И бодрите и отчаяните, да ви кажа, пътуват заедно, защото мразят средностатистическите самодоволници. Няма по-грозно нещо от самодоволен пасажер. Той винаги мирише на лук или чесън и маниерничи с обноски.
Забелязвам, че на някои гари веселите и тъжните си сменят местата. Човек, като живее само с емоциите си, прегаря. Като му омръзне да е тъжен си вика, аз по-тъжен от това не мога да бъда и тази мисъл го развеселява. Вие докторе на това му казвате биполярна психоза. Обиждате хората един вид, за това, че са честни в поведението си.
В този, биполярния вагон има едно купе с мои приятели и всички искат да говорят с мен. Те са чепати и красноречиви пръчове. Умни кратуни, които пръскат мъдрост изведнъж като експлозия. Чувствителни, като виещи койоти. Абе стават за приказка, дето се вика. Искат да седна при тях и да си излея душата. Като руснак. Искат сигурно да поплачем по мъжки. Дълбоко едно. Гутурално. И аз искам, обаче съм на работа. Не съм айляк като вас, господинчовци, казвам им и тръгвам. Аз имам цяла композиция, която трябва да обхождам. Самата композиция се движи с шеметна скорост, а и Земята, върху която са релсите и тя се движи и вероятно и тя си има кондуктор, които дано не е като мен забързан, зъл и мизантроп.
Ще кажете, докторе, какъв объркан човек. Оставил влака на съществуването си да лети на автопилот. Да помита МеПеСета на прелези, да профучава транзит през гари с ужасени кантонери, да минава на червени семафори и да фучи стремително напред, докато най-кротко проверява билетите на собствената си съвест. Но, вижте, аз съм кондуктор-екзистенциалист и съм горд с тази си професия. Тази гордост нормална ли е докторе?
Интервю за Лира.бг
Голямата част бестселъри са добре шлифован занаятчийски продукт
Как бихте се представили пред публиката на сп. „Книжарница” – все четящи хора?
– Приятелите ми знаят, че нещата с които се захващам ми омръзват лесно. Роб съм на бързо преминаващи хобита и само в едно нещо съм сравнително постоянен. В писането. Страх ме е една сутрин да не се събудя и да реша, че и то ми е омръзнало. Имам четири публикувани книги с разкази: ”Въжеиграчът Карой”,”Очи на сляп, език на болен”, „Слънчев бряг, код жълто” и „Натюрморт с мъже”. Три от тези книги бяха номинирани за наградата „Хеликон”. А, да не забравя да кажа, че имам няколко адаша Любомир Николов, които пишат и покрай това съвпадение на имената често изникват забавни обърквания.
Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?
– Всичките си номинации приех с чист възторг. За мен номинацията е равна на награда, защото книгата е харесана от журито. След това, да не спечелиш наградата сред 12 добри книги не е болка за умиране.
Какво е да си писател днес?
– Лошото на писателската професия е, че тя не бива да е занаят. Занаятчията усъвършенства уменията си и това го прави по-добър,а писателят като придобие занаятчийски умения веднага започва да му личи. Престава да изненадва и да очарова. Говоря, разбира се, за некомерсиална искрена литература, която уважава интелекта на читателя. Малка част от тези книги стават и бестселъри. Разбира се, голямата част бестселъри са добре шлифован занаятчийски продукт и в този смисъл писането е и занаят. Мисля, че същината на това да си писател днес е в избора ти какво да пишеш. Да си нишов писател или не, да си нов и непредсказуем или предвидимо продаваем в твоя си жанр…още ТУК
Ретро опера
Ретро опера
Eдна сутрин Маурицио, селянин от Рока Синибалда, впрегнал коня, потеглил с каруцата и чул в кристалната тишина на утрото музика, която го следвала из целия път. По едно време той спрял каруцата, заоглеждал себе си, возилото и коня и открил, че музиката идва от дясното ухо на коня. Помислил, че конят е глътнал транзистор и продължил.
Музиката, решил той най-учено, е артефакт, а не е същността на моя кон и започнал да оре. Орал и над нивата се носела класическа музика. Не много силно, но колко силна може да е музиката от едно ухо. Конят движел уши и радиоразпръсквал в различни посоки. Неуморният симфоничен оркестър свирел безспирно и разни баритони и баси се сменяли с всяка нова ария. На обяд Маурицио поспрял да почине и не заспал както обикновено правел, а слушал гласът на Енрико Карузо и се чудел за произхода на тези божествена музика точно из ухото…
View original post 95 more words
“Натюрморт с мъже” в книжарницата “Хеликон”
“Натюрморт с мъже” в книжарницата “Хеликон”
ebooks for iPad, iPhone, Android, Kobo, Nook 